На пророка, поета, спагирик и алхимик
Барон Александър фон Бернус
и
на баронеса Иза фон Бернус
.

„Шансът на Земята“

Дълго ни нямаше,
времето течеше и ние бяхме забравени,
умът ни дълго не беше бистър,
попаднахме в капана на илюзиите.

Емоции, диви и крещящи,
самоудовлетворението – самоцел,
молейки за последния шанс,
ние изхвърлихме живота.

Мокри и сгъстяващи се,
е суров и е студен,
старите души се изправят,
знаейки, че скоро ще дойде техният шанс.

Новият дух шепне във вятъра,
отразяващ се в повърхността на водата,
огън, препускащ по святата земя,
той гради нов свят.

Размахвайки крила, те намират сигурно,
без емоции и тихо,
духът на перата става все по-свеж,
и все пак откриват истинската картина.

Докосват, усещат, отварят сърцата си,
свързани с великия дух,
всички дълбоки болки се превръщат,
знаейки добре какво означават честта и свободата.

Сега е моментът, тази секунда започва да звучи,
ние сме тук, нашата музика и нашите гласове,
ние го откриваме,
вечния кръг и свещеното пеене,
минало, това беше, започва да звучи.

Раждане на Земята

Приеми в кръга свещената светлина,
включи ме в Цялото,
покани истината при мен,
и танцувай, танцувай, танцувай.

Призови земята, чуй звука,
погълни го в моята тишина,
дишането ми вече не раздвижва въздуха,
освободи се, това е последната ми воля.

Отпусни се, последната любяща ръка,
свободно падане в дълбока черна нощ,
освобождавам те от всеки страх, вина и срам,
аз ви лиших всички от власт.

Наслади се на последния ми дъх,
получателят съм само аз,
духът ми търси необятните простори,
и вече диша в друго „аз“.

Така аз съм другото, което съм аз самият,
само на миг разстояние,
и издишвам като другото,
сякаш едното е избрало другото.

Знам какво идва от много далеч,
чувам това, което изобщо не е било казано,
не е било или не е отделено от нищо,
истината го разкрива.

Тя привлича смъртта към живота със смях,
и веднага обръща ситуацията,
тя, така да се каже, не обръща внимание,
и се обръща съвсем бавно към мен.

Погледни ме в лицето, аз съм, само истината,
животът и смъртта профучават покрай мен,
аз съм сребърният мост и твоята златна нишка,
толкова бързо, че всичко се размива.

Изтривам мъглата от очите и лицето си,
и виждам собственото си раждане,
истината вика: „Не ме забравяй,
човешко дете, какво бихме били без теб.

Отново, отново и отново,
приемам в кръга свещената светлина,
върни ме отново в Цялото,
покани истината при мен
и танцувам, танцувам, танцувам.

Песен на земята

Ти избра този път,
от Средната земя идваш,
толкова много луни на тиха празнота,
тъгата отмина, препятствията отминаха.

Светлината те обгърна,
в тъмните дни,
като семе и ти шепне:
можеш да се осмелиш.

Като клетва към себе си,
гласът ти прозвуча:
аз вървя по пътя на човека,
то проникна през цялата вселена.

Ти отваряш свещените порти на земята,
върху вятъра, носещ вълни от светлина,
отново си дошъл тук,
отново като земно дете.

Нищо не ти пожелаваме,
душата ти знае целта,
приветстваме те
в тази земна игра.

Единственото,
което ти даваме,
е да насочим пристигането ти по светли пътища,
така че сърцето ти и душата ти,
да изберат живота си в свобода!

Че сме тук, за да те посрещнем,
е вследствие на някога изречени думи,
които днес
придобиват своята материална форма.

Тук се затваря кръгът,
който започна тогава,
те поздравява, дете на Земята,
песента на Земята.

Звуци те обгръщат,
смисълът пее,
светлината се изплита,
не забравяй извора и истината.

Живей и откривай,
следвай сляпо Земята,
и винаги помни,
когато си в тишина,
чуваш песента на Земята!

Земни бракове

Два на пръв поглед отделни пътя,
неумолимо се приближават един към друг,
две души в човека се превръщат,
взаимно намират решението за това.

Обуславят се взаимно като васали,
всеки е залог, подчинен на другия,
емоциите се носят по общи пътища,
призовават образите в собствената си душевна одежда.

Деянието пулсира, вълни от топлина,
се наслаждават на капеща живопис,
и подхранват червея и злорадството,
в дървото на носещата статив.

Желанието се ражда в линии и цветове,
ако се погледне внимателно носещата основа,
дървото разкрива неизлечими белези на душата,
кои рани все още зейват в утайката на душата?

Липсва ли истината в момента на решението,
животът носи душата към ешафода,
за да изреже моделите на човешките мъки,
и води илюзиите към фалит.

Докато очите не се погледнат в другия,
докато душите се изправят една срещу друга,
дали се разпознават в другия,
и дали основата е избрана правилно.

Така истината се влачи през човешките мъгли,
превозвачът на мълчанието печели добре парите си,
и ако винаги стигат до едно и също място,
основата не е избрана правилно.

Така минават години, еони или дни,
докато в решаващия момент душевното състояние
поиска залога си като свой собствен васал,
както гласят законите на живота.

Врагове на истината са притежанието и трайността,
привидната реалност, страхът, вината и срамът,
но животът обича всяка връзка,
макар че тя често се пропуска като възможност.

Животът разделя и свързва,
докато душата все още се лута,
докато не го открие в себе си
и се освободи от материалната си обвивка.

Затова погледни в очите на лодкаря,
дали не си ги виждал често,
така прецени пътя на живота си,
винаги можеш да избереш… и да тръгнеш.

Допир със земята

Копнеех за допир,
нежни вълни, безшумно пространство,
нежно галеща тишина,
безкраен, създаден от мен сън.

Страхувам се от своето желание,
в която копнежът е самата зависимост,
моето желание ще роди моята смърт,
дали ще погълне душата ми?

Безкрайна, нестихваща болка,
отхвърлено „аз“, затворено в настоящето,
не съм свободен от емоции, все още не мога да дойда при теб.

При теб, другата ми половина,
в светли цветове,
носиш непознати дарове на живота,
сърцето ми е слепо за тях.

Всяко желание в мен е напразно поглъщане,
отказано съществуване, сякаш никога не съм живял,
заливат блясъка и подхранват вярата ми в илюзията,
че е истинско и чисто, когато те желая.

Така викам беззвучно и изразявам молбата,
да родя в себе си „съществуването“ без нито едно желание,
превръщам цялата си копнеж в дъха на центъра,
в мен да бъде това, което е в тази секунда.

Сега научи кожата ми на „докосването“,
и научи очите ми да „видят“,
сетивата ми ще се превърнат в дъгов мост,
най-накрая мога да дойда при теб.

Да вървя, да се нося, към теб,
безтелесни, двете души се докосват,
духът се разтваря един в друг,
времето на раздялата е отминало.

Не ти, не аз, всичко е свършено,
някога сме се заклели,
сърцата ни чуват песента на света,
той е ключът за ушите ми.

Така песента на света може да ме води,
той издига духа ми към кристалния извор,
сега най-накрая мога да те докосна,
твоята светлина е напълно ясна, безкрайно ярка.

Земно същество

Ти имаш дарбата,
световните ветрове те викат,
белязано, кървящо същество, не се отчайвай,
никога не задаваш въпроса „защо“, „за какво“?

Отдавал си се безброй пъти,
болките ти изтласкват и последния дъх на живота,
смъртта наближава, но всичко може да се промени,
ние ще те върнем в утробата на майка ти.

Спомни си, докосни мъглата,
много преди Голгота,
лъжата падна в центъра на кръга,
и в блясъка й зароди истината.

Необуздано, неудържимо,
тя роди раздяла, разделено „аз“,
отделни очи, отделни сърца,
изведнъж се появиха „аз“ и „ти“.

Имаше слънце, луна и звезди,
появи се далечното и близкото,
освежаваща рекичка и оцапана с кръв злорадост,
невъобразимо беше това, което беше.

Невъобразим е блясъкът,
днес, тук и навсякъде,
Земна жено, викаме те,
всички преживяваме твоите мъки.

Земна жено, ние те викаме,
сякаш това е последният ни дъх,
сърцето ни е отворено, изпълнено с любов,
пий от чашата на нашия живот.

Нито Философският камък, нито алхимичното злато
не може да те излекува, земна жено,
само истинската любов, безусловното отдаване,
а сега погледни, земна жено, погледни.

Освободи разделилото, отхвърли всяко бреме,
изцели раните си, сложи край на бързането.

Ние пеем за светлината, чуваш ли мелодията,
докосваме сърцето ти, чуваш ли вече шепота.
Една невидима светлина ни води към едно място,
тук намираме съкровището на света.

Жени, които чувстват и действат
като самата Земя в нейното съществуване,
мъже, чисти като слънчев лъч,
превръщат всяка скръб и болка,
една жена, един мъж, едно сърце.

Едно сърце, един мъж, една жена,
изцели, майко, Земьо, земна жено,
оздравей, мъже, който някога пееше песента на Слънцето.

Танцът на земята

Телата възприемат звуците,
изпратени от дълбоката тъмна нощ,
разрушително, прекъснато стенание,
нито една светлина не се пробужда в тях.

Те са самотни, носени без опора,
искат да събудят пернатата змия,
пудрени маймуни в костюми на клоуни
безмилостно оставят живота да издъхне.

Извират от извори на обеднели чувства,
капят от блаженна илюзия,
образуват милиони разрушителни язви,
оставят себе си и земята сами, като ги погубват.

Пеят за чест и бушуват в гръм и трясък,
непрестанно подмамват с ръка за помощ,
всеки тон носи нишка и ухо,
са се заплели в тях.

Не могат да отворят лъжливите врати,
тъкат още повече възли в задушаващата мрежа,
не издържат дори тежестта на една муха,
подкопават всеки закон на земята.

Събират се неизбежно към гранд финала,
следват всяка глупост и този, който я е изрекъл,
като армии от диво решени бикове,
с червено сърце на прицел, и то се разби.

Симфония от течаща кръв,
всяка капка – уникален тон,
накрая всяка човешка уста
почти беззвучно: „Аз знаех за това.“

За това, което трябваше да се направи,
за думата, когато е жива, прониква всичко,
за симфонията, която е създала живота,
за съня, който Земята пее.

За танца, който в безшумна тишина
само едно земно сърце може да танцува,
единствената светлина тече в изобилие,
и едва тогава човешкото сърце започва да бие.

В ритъма на Земята очите ти ще видят,
ще чуеш това, което винаги си знаел,
ръцете ти ще могат да докосват по нов начин,
нито една дума вече не е началото на края.

Така танцувай танца на Земята,
бъди семе на земния плод,
говори така, че семето да поникне,
действай безстрашно и без страх.

Усети в себе си живота на Земята,
раждай земя, защото земята докосва,
сърцата, които се обединяват в истината,
винаги са извеждали от Долината на сълзите.

Изтъчете плата, която мнозина все още търсят,
е от вашата светлина, само това докосва,
това е Словото, изтъкано от земни нишки,
това е едно сърце, което води в мрака.

Към мястото в сърцата ви,
където светлината ви може да намери извора си,
животът е дете на истината,
истината е ново начало!

Златото на земята

Дълбоко в себе си знам,
че нещо ме подтиква
че съм човек на тази земя,
сегашният момент обгръща душата ми тук и сега.

Няма вече нищо от блясъка и светлината,
освен голата човешка кожа,
неудържимото сърце ме държи жив,
сякаш Земята ми вярва безусловно.

Вече не мисля за вчера,
нямам мисли за новия ден,
нощта ми се разкрива като призрачна,
безшумно силите ми се изчерпват и отварят ковчега на света.

В него се влива всяко желание и стремеж,
в него се влива всеки страх и проклятието на материята,
аз съм готов да действам,
и да чета в книгата на световете.

Нямам какво повече да дам,
освен душата си, кръвта, гласа и кожата си,
само това мога да вплета в живота
и очите си, които са видели Духа.

Нищо и никой не ме принуждава да бъда
такъв, какъвто съм, и правя…
няколко капки кръв, като най-добрия ми рим,
за изцеление в земния стан.

Няма причина и не изисква нищо,
сърцето ми тупти като барабан,
сякаш земята ми благодари
Земя, аз съм от същата материя като теб.

Каквото и да се случи, нека се случи,
след докосването следва тих звук,
никога не бих могъл да го изпея,
само кръвта ми познава този глас.

Глас, изпят напълно безшумно,
предчувствие, вътрешен призив,
в мен остава само благодарност,
това, което дълбоко в себе си знам!

Така го наричам – това, което носи много имена
и е мистерия,
в мен то знае със сигурност,
то е около мен и навсякъде наоколо.
Това е вдишването и издишването,
и всичко, което е между тях,
това е мелодия, тон,
на който никога не му липсва нищо.

Това е мястото, където всичко
и е всичко едновременно,
времето не може да спи,
всичко е готово.

То е и Другото, и Единното,
то е като деня и нощта,
Книгата на световете е в самия човек,
това е златото в полунощ!

Дърво на земята

Той ли ме е заченал, или тя ме е родила,
в бащите се крият виновниците на нощта,
с какво ли хранят майките,
не отнема ли един на друг силата?

Следват ли в „съединяването“ Истината,
когато семето падне в центъра на кръга,
искат ли да съхранят човешкия род,
следват инстинктите си и огледалният меч пада.

Деца на човека, лишени от светлината си,
се привързват само към удоволствието на инстинкта,
преживяват в децата си собствените си болки,
само удължават собствената си житейска неудовлетвореност.

Те драскат, ровят и реват,
уверяват живота в смъртта,
размножават се като копия,
в крак с мизерната беда.

Докато марширува, мъжът винаги се придържа към жената,
която си е избрал в живота,
и я изпълва – нейното духовно пристанище,
с което целта на живота му е постигната.

Те са красиви, евтини, западащи, жените,
песента им вече не докосва земята,
самият те вече не се осмелява,
са съблазнили себе си и земята.

Така пътуват, заблудени, търсещи и алчни,
земният им сън е изгубен в блясъка,
продължават да се разпространяват като неудържими вируси,
отвърнати от земното съществуване.

Хората страдат и наричат това живот,
отдават се на всяка емоционална вълна,
изживяват желанията от другия
и се потапят в интелектуалния свят.

Поглъщат полетата на страха и объркването
все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си
и пеят песента на материята,
земята се задушава от тази слуз.

Веднъж вече видях лицата им,
тогава те се заклеха в безкрайно „никога“,
повече няма да се веем като знаменца във вятъра,
никога повече няма да раждаме въпрос с „В“.

Никой отговор не бива да следва въпроса,
това, което „съществуването“ знае във всеки от нас,
те вече не искаха да се съблазняват,
те назоваха всяка цена.

За да почетат още веднъж земята,
за да видят майка си още веднъж,
да си дадат още един шанс,
да избягат от проклятието на материята.

Но те отново се научиха да смятат и да четат,
отново измислиха едно-друго число
и отново изрекоха клетвите си,
и отново започна този мъчител.
Загубиха способността си да съсредоточат ума си,

сърцата си и истината като цел,
отново стигна дотук,
отново не липсва много.

Но аз вярвам в чудото на „утрето“,
дори когато пиратските копия минават покрай мен,
защото една гъсеница може да се превърне в пеперуда,
и да полети като най-красивата пеперуда.

Аз самата съм гъсеница,
и вдишвам „Истината“ в себе си,
никога няма да си почивам,
и ще се превърна в „земно същество“.

Ние сме Слънце, Земя, безкрайно море,
капките роса в мъглата на приливите,
и дори да имаше нещо друго,
то е така, времената се променят.

Сред руините на човешкия род,
аз все още виждам голямата мечта,
погребана от хиляди земни години,
все още усещам аромата на дървото на Земята.

Макар и да лежи дълбоко в блатистото мочурище,
добротата и любовта му вечно сияят,
песента му отдавна достига до ушите ми,
дървото се пробужда за нов ден.

Заведи ме, лодкарю, аз познавам пътищата,
моля те, никога не поглеждай назад,
това е мястото край листвениковата горичка,
забелязах го с фееричното си око.

Така трябва да съм гола и да скоча,
в черната дълбочина на блатото,
сърцето ми отваря всичките си шлюзове,
една-единствена дума, тя викаше и викаше…

Сега ръката ми намира живота,
макар че смъртта вече е толкова близо,
чувствам го, дървото на земята все още носи семена,
неописуемо, но вярно.

Лявата ми ръка може да хване едно семе,
и чудото „семе“ на живота,
първият нов дъх,
дадох на смъртта си новия си живот.

Защото аз съм самата себе си, смъртта ми, животът ми,
аз съм това и ти, и аз
раждам в смъртта си новия си живот,
„Живот“, обичам те!

Раждам в живота си смъртта си
и се радвам на следващите родилни мъки,
раждайте, жени, новата земя,
вече днес мога да я видя.

Цвят на земята

Кръвта ми изглежда червена,
смъртта е близо,
вътре в мен има вечен живот,
кожата ми отново е бледа,
казвам го хиляда пъти,
ако само бях го дал.

Но все пак ме намери
в моето собствено иго,
от блясък, сияние и палячовски номера,
палавинът се усмихва,
поставя ми върху шлема
и дори се смее безстрашно.

Този, който толкова обичаш да бъдеш,
беше само порива на емоциите,
това, което си обичал, беше привидност и лицемерие,
пропада през земното сито.

Ако живееш с привидната реалност, а не с кръвта си,
това никога няма да спре, главата ти е празна,
тялото ти е тежко, земята го поглъща.

Погледни го, кръвта си, отпусни илюзиите,
това е утре, днес, вчера,
можеш да ги наричаш както искаш,
наричай ги приятели, братя, сестри.

Вратите на същността ти се затварят,
чувстваш слуз в гърлото си,
и така, както сега всичко се събира,
това е всичко, което остава от твоето съществуване.

Отново си тръгваш, кръвта ти е пълна със слуз,
отново не си дал нищо,
сърцето ти изглежда червено, смъртта е далеч,
има ли наистина живот в теб?

Ще вървиш така дълго, казвам ти,
по тези слузести улици,
докато не погребеш привидната си същност,
тогава ще видиш себе си.

Само последната ти капка е червена,
земният живот е далеч,
цялата ти кръв някога беше пурпурночервена,
в теб щеше да има истински живот!

Кръвта ми е червена, смъртта е близо,
вътре в мен е вечният живот, светлината ми вече не е бледа,
тя блести хилядократно, аз се отдадох.

Червена е кръвта ми, бяла е светлината ми,
огненочервена е силата в моето Аз,
жълто е слънцето, което грее в мен,
аз избрах живота, земята ме докосна!

Въпросът за Земята

Какво би те попитала храната на Земята,
когато вече не може да стигне до теб,
си ли сит или мъдър?

Какво би те попитала водата на Земята,
ако вече не може да тече към теб,
нямаш ли вече съд или си пълен?

Какво би те попитал вятърът на земята,
ако вече не може да ти разкаже нищо,
ако си сам или дух?

Какво би те попитал огънът на земята,
когато вече не може да те преобрази,
ти си сянка или светлина?

Пътят на земята

Когато очите виждат без искрено чувство,
думите се изричат без истински звук,
ръцете докосват без вътрешно виждане,
как да се осмелим да се впуснем в живота.

Когато думите пеят и възвестяват истината,
завесите на емоциите се развяват във вятъра,
когато очите ни докосват яснотата,
сърцето ни може да върви по пътя на земята.

През праговете на собствените ни стени,
в земната страна, толкова близка и все пак толкова далечна,
когато наистина си позволим,
сърцето ни ще запее, времето е дошло.

Когато чуем гласа на земята,
танцуваме будни вечния си сън,
пеем песента на свещената земя,
пеем мелодията на свещеното дърво.

Ние знаем за мъдростта, за растенията,
за корена и ствола, който е здрав и носи,
знаем за плода на цялото,
когато слънцето се съюзява със земята.

Ние сме това, което сме готови да дадем,
ставаме това, което сме готови да бъдем,
пътуваме на крилете на живота,
когато се осмелим, тогава се прибираме у дома.

Приятел на Земята

Знаех, че ще се видим отново,
предчувствах мястото и времето,
мислех, че разпознавам
когото познавах в друга човешка обвивка.

Треперех, когато изведнъж го видях,
от кожата му вече не излъчваше искра,
вежливо си стиснахме ръцете,
не се осмелих да кажа нищо повече.

Бях тъжен – какво ли се беше случило
в това време, някъде и някога,
произходът ти все още личи,
нежното ти сърце и също така магията ти.

Омагьосването си си го наложил сам,
взе в ръцете си сяра, огън, черна нощ,
добре знаейки, че това те изгаря,
и те изгони от родната ти земя.

Така блуждаеш от векове,
отново и отново се сблъскваш със собствените си демони,
но е нужна само една бяла нощ
и едно сърце, което да ти върне изгубения кураж.

Сега скочи и танцувай, бяла нощ,
сега тъче, светлина, и тъче съвсем нежно,
сега звучи, звук, съвсем тихо и спокойно,
сега дишай, Живот, и прошепни „Искам“.

Въпросът кога е бялата нощ
е вплетен в теб,
докосни земята с едната си ръка,
а другата дръж нагоре.

Коленичи, отвори болката на душата си,
рогът на истината се изсипва,
има само едно сърце,
това е твоят дом!

Знам, че ще се видим отново,
предчувствам мястото и времето,
ми се струва, че го разпознавам,
когото бялата нощ е родила в друга душевна одежда.

Изцеление на Земята

Светлината на една нощ,
семе в тишината,
не аз, не ти, не едно,
никакво изискване, никаква собствена воля.

Нито повече, нито по-малко, нека бъде,
това е „Бъденето“ и „Ставането“,
не отвън, не отвътре, в духа,
аз ти отдавам почит.

Не е съвършено, не е най-доброто, но е моят живот,
в тази единствена нощ,
е семе в тишината,
той идва при теб съвсем нежно.

Нека стане, нека бъде, нека се сбъдне,
сега оздравей, човече, ти, другата земя,
сега оздравей, Земя – и стани.

Стихове за Земята

Човекът познава извора си,
душата – своя полет,
стиховете изливат светлина
в земната чаша на човека.

Ти сам избра името си,
своята мисия, земно дете,
твоето „аз“ разпознава драмите
когато слушаш стиховете, без да ги виждаш.

Звуците нанасят цветове
в собствената мрежа на душата,
светлината докосва белезите,
отделя илюзията от истинското.

Думите разкриват истината,
нежно звученето им се издига като алея,
те сътворяват яснота
като своя благодарност за това.

Поетът трябва да съчинява рими
от най-дълбоките недра на човека,
уплашен ще заплаче,
от това, което му се разкрива.

Поетът трябва да съчинява рими
от далечни краища,
да пее думите си в теб,
какво би било, ако беше другояче.

Докато душите ни са тук,
тези думи докосват земята!
Мечтаехме за сянката на живота,
която копнеехме да хвърлим.

Нека светлината в нас я освободи,
за да може мечтата на нашия народ
отново оживее!

Хуберт Мария Дитрих